За крясъците

Доста необичайно беше онова лято, когато за първи път отидох в един вече несъществуващ детски комплекс от хотели, предназначени за по-равни хора. Не съм запомнила нищо друго, освен крясъците на чайките, които сякаш искаха да ми кажат нещо, притеснени от моята недорасла мълчаливост сред хора, обзети от грижа за мен самата.

Впрочем, имам и други спомени – спомням си една медуза, дето ме ужили и продължи по своя път, докато аз ревях от обида. Някакво мекотело бе дръзнало да ме оскърби и да изчезне от живота ми яко дим без огън. Оплаках се на баба ми, но тя само тайнствено се усмихна и ми наложи раната с мокър пясък. Болката отзвуча, но пред неистовият гняв на Ахила Пелеев това нямаше никакво значение, исках да продължа да се гневя и да споделям крясъците на обезумелите чайки. А те, без всякакво предупреждение, отнесоха и крилата си, и безумно изящните си тела някъде на юг, в едни по-топли страни, където вече вилнееше откраднатото ми лято.

Не спрях да мисля за тази случка. Медуза Горгона ме преследваше и на яве, и на сън като почти уловен пасаж от риби, въртящи се в потока на детското ми въображение. Включих нови приятели в менюто си от горест, някои си заминаха така и неупотребени, но други останаха да крещят редом с мене в преследване на дивеч, толкова мистериозен, колкото може да бъде едно малко, неосъзнато момиче. Аз бях момичето (този факт го приех безропотно) и продължавах по алеята на безумието на чайките. Птиците рядко сънуват, ако изобщо го правят, но аз сънувах и за тях, сънищата ми се нижеха с достолепието на артистична дива и нещата сякаш се подреждаха.

Подредиха се другия път, когато бях на море и плувах по цял час в басеина, негласно наблюдавана от нечии потайни очи, които все се стремяха да останат незабелязани, но не успяваха докрай. Аз  не им разрешавах това, бях убедена, че с плуването ще залича отровния крясък на медузата и ще съумея за изкарам на повърхността невидимото. Следобедите бях на плажа, един път морето почервеня от стари и млади медузи, сякаш за да ме приветства с безопасността си. Унесена от красотата им аз недочувах тайният им глас, който омайваше подсъзнанието ми и крещеше, на свой ред, че тъкмо аз съм тази, от която се иска пощада. Не знаех за богоподобните си възможности, макар че тънък гласец все ми опяваше, че мога да върша чудеса. И аз наистина ги вършех. Всичко, което пожелаех, се случваше. Исках хубави бижута – получих ги, исках красиви дрехи – идваха на катове униформено облекло, исках смях и веселие – мои бяха при поискване. А аз исках много. И всичкото беше за мен, освен едно – любовта на едно момче, бяло и нежно като фрезия през март. И нямаше значение, че първият букет, който ми подари, бе фрезии, жълти като лимон.

Всъщност, сега като слагам подредба на букетите, не мога точно да определя кой беше първият. Имаше едни карамфили, към 200 на брой, които задръстиха одимената ми къща, когато още бях млада. Имаше и зюмбюл, дъхав като ароматни соли, имаше и кокичета, чието бяло и зелено преобладаваха в обезсърчената ми, но все така весела душа. А имаше и невени, подарени от една смирена и прекалено търпелива душа, която все се притесняваше, че аз съм притеснена, а то нямаше от какво – бях напълно спокойна и чакаща да блесне сабята на моя водач през тъмните самотни нощи.

Постепенно спомените за морето се преобразуваха в едно неприкрито явно желание да продължа да творя детските си приумици – мечтата за принца на белия кон стана също толкова реална, колкото цигарата, която сега ще запаля – с вкус на евтини, но все пак скъпи на сърцето ми амалгами от тютюни, напомнящи на едно лято в Турция.

Това лято в Турция положи началото на една връзка с един великолепен мъж, богоизбран да стане баща на дъщеря ми. И все пак, дори и тогава, сред веселата глъчка на приятелите ми, аз усещах неприсъствието на нещо много по-съществено от продължението на рода. Усещах липсата на медузата с нейното благо ужилване. Пак се къпех в басеина, пак се къпех в морето Егейското, но медузи там нямаше и аз за втори път в живота си се обидих, така както бях обидена от онова прекрасно ужилване от черноморската медуза. Този път липсата надделя над наличието.

А наличие имаше бол. Имах прекрасни приятели и другари, които се правеха на врагове, само и само да ме оттласнат от ръба на басеина, за да заплувам в открито море. Така и не ги разбрах докрая искрени ли са били във тяхната лъжовност или лъжата им е била просто още един начин да ми се обеснят в любов. Исках да имам всичко, получавах всичко, което поисках. Освен моята отдавнашна приятелка медузата. И това беше обидно.

Както винаги, мина време и аз запрепусках из живота, неспъвана от никого. Парадоксът бе, че исках да ме препънат, да падна, да се нараня и да стана със вече почистена съвест. Но никой не опъваше въжета пред краката ми, тялото ми също бе отвързано, а съзнанието ми – чисто като река Ропотамо там, където се влива в морето. Сградите на моята непорочност задръстиха Черноморието и не оставиха пролука за вечерния бриз, който въпреки това необезпокояван сипеше пясък в очите ми. Песъчинките се трупаха, заслепяваха ме, аз исках да виждам кристално ясно, но не можех – пясъкът е грижовно вещество, прави така, че да ни е меко и топло и улеснява крачките ни по брега там, където морето среща земята, разделителна отсечка, пълна със слънчева благодат. Приливът измиваше босите ми стъпала, а пясъкът полепваше дискретно по моята гладна душа. Тогава може би за първи път усетих копнежа по едно тяло със размити очертания, леко пълно, само колкото да е удобно за хващане. И така фокусът от медузата се измести и залепна здраво в същината ми – неизкореним копнеж по един конкретен мъж.

Мъжът ми беше колега, изчервяваше се колчем ме погледнеше, въздишаше тежко и ми отправяше погледи пълни с нега и чувственост, но облечена чувственост, по-скоро кротка, отколкото страстна, поглед на влюбено момче. И аз се влюбих в него.

От самото начало.

Обичам го и до ден днешен. Не искам друг мъж. Искам го на пейката, впил устни в моите, искам го в кревата си, впил тяло в моето и го искам и навсякъде другаде само така, както мога да искам аз.

Сега остава съдбата да осъществи и това мое искане. Възнамерявам да продължа, защото без колегата ми животът няма смисъл и е напразна всяка житейска красота и доброта. Това ми е последната дума за крясъците на чайките.