Аз много обичам да крада от себе си. в крайна сметка, всичко старо е ново само че новото не винаги успява да остарее достатъчно, за да имаш пак цел, лек укор и присмех дори в тая мелница наречена писане.
прописах рано в университета и то на английски - имах няколко много хубави есета достойно забелязани от мои уители и последователи. но при неизбежните грешки на растежа писането малко се проточи, остави все пак светла диря в изтерзания ми мозък и от време на време отново започваш да пиша, като все така прилежно крадях от самата себе си.
после дойде ожесточението, започнах съзнателно да ставам зла и думите ми го доказваха - пишех сд настървение, с почти никотинов глад, измислях сценарии, които по невнимание бях кръстила мечти и така ден след ден времето се проточваше като неизразено многоточие.
когато дойде великото вдъхновение вече бях готова да крада и от ближния си. ближният ме научи на стил, автолска злоба и непослушание, което касаеше основно препинателните знаци по моя възклицателен път. многоточието се оформи като зряла круша с нейните чисто женски форми обладаващи всичко без едно единствено нещо - вдъхновението ми. именно за него ми е думата, защото то е камък с разкривен надпис, но все пак камък, който тежи на мястото си и неистово очаква да бъде поместен, да се спусне отгоре от хълмовете на самотата и да запрепуска диво из големите ловни полета на вечността.
морето ми напомняше за него, когато влизах във солената вода се чувствах у дома си и не исках да излизам, ала трябваше - да хвана тъй жадувания тен. раци и рибки си играеха в краката ми оплитаха нежни струи от водопадна жалостивост, а аз продължавах по пясъчната ивица и излизах от водата като богиня.
вдъхновението не ме остави нито за миг - то явствено искаше своето и подпалваше краката ми с един непоколебим ентусиазъм, малко попрегракнал от стаени страсти, но все пак висок и силен.
и тогава се случи то - дългоочакваното, зелено като водорасло и мило като мама.
дойде и този ден, за който винаги си бях мечтала и който толкова силно ми липсваше,, че ме превръщаше в звяр, притихнал и яростен звяр, за който няма пощада.
сега, сред зеленото текучество на съдбата, си давам ясна сметка, че аз и вдъхновението сме едно и също нещо - съдба, карма, плагиатстващи сред раздора на времето, за да се настигаме, когато ни става тъжно и да се радваме, когато ни стане смешно.
ако някога ми се случи да умра, дъхът може би ще отлети, но вдъхновението - никога. то е вплетено в мен самата и е неразделно от тялото ми. всяка цигара, която паля изразява тази плетеница досконално - огън и дим, дим и огън, цигара от цегара, така чак до спиралата на живота и съзнателното му приемане, и чак до спиралата на смъртта, която все не идва, неканена, бледа и немощна пред мойто вдъхновение.
на мъжа, който пише тези редове заедно с мен посвещавам първия си дъх, откъртиле се от устните ми заедно с прерязаната пъпна връв към една вече отдавна непотребна плацента.
а следобедът е мил, слънчев и весел, може би защото така и не се отучих да крада от самата себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар