За логопедията като наука

Навремето имах дефект на говора, не можех да произнасям „р”. Инак „л”-то ми беше безупречно, не като полското „уъ” на баща ми, дето все ме вбесяваше колчем започваше да ми дава акъл. Имах безупречно „л” и го повтарям за тези, които още не са разбрали за какво ще иде реч в днешната сказка.

Дефекта ми го оправи една логопедка от „ИСУЛ”, Камелия се казва и винаги ще й благодаря за това – причината е ясна. Който не може да казва „ррр” – не може да се озъбва. А до нейния кабинет ме доведе моята ексклузивно собствена мечта да стана актриса. На първия кръг ме скъсаха заради злополучната сонарна съгласна – сонарна май й викат, не помня точно, идеята е, че може да се изпее за разлика от повечето други нейни колеги.

А аз, съгласна с решението на комисията с член проф. Иван Налбантов, отидох да си оправям сонарните.

Мина не мина и месец-два и аз го изковах най-сетне туй изплъзващо се, далечно като спомен от хубава френска комедия „р”. Беше невероятно изживяване. Тия, които си имат всичко в живота, та даже и съгласните са им в ред, нищо не могат да разберат от проточилото се от моята уста рррррррррррррр. Беше като премиера без антракт, който да развали удоволствието на публиката.

От тренировките ми е останал един много ясен спомен, Камелия ме караше да й чета на глас и в съзнанието ми много отчетливо се е запечатало, че стигнах до собственото име „Исус Навин” и не знаех къде да сложа ударението на фамилията. Не че знаех всъщност и кой е самият той, но това не беше съществено в целия медицински казус по моето прохождане в парижките потайности на съгласната джунгла. Основата беше положена – вече без комплекси можех съвсем спокойно да произнасям например думата „тигър”, тъй като с думата и понятието „лъв” нямах никакви проблеми. Бях прононсирано щастлива.

Те не всички мои комплекси изчезнаха, но когато и да ме налегнеше някой от тях, винаги се успокоявах с едно проточено ррррррррррр и заспивах сравнително спокойно. Логопедката ми Камелия не я видях повече, но редовно се чуваме. Трябва да е горда с мен, все пак аз й бях най-отговорния български пациент. След години подочух, че имала и английски пациенти, за които не ми е разказвала, но те пък били от най-усърдните в усъвършенстването на и без туй съвършеното си „л” като „лъв”, „лав стори” и „любов”.

Щеше ми се да се запозная с английските пациенти, да обменим опит, да се пожалваме от кретащите си съдби, но така и не стана – явно не сме си били прононсирали желанията достатъчно ясно. Нейсе, мина време, английските пациенти останаха някъде из коридорите на „ИСУЛ”, а аз продължавах да казвам блестящо и отработено „р” пред всички, които дръзнеха да ме подиграват за умрелият отдавна мой говорен дефект.

А подигравки имаше много. Жлъчни, тежки, неприятни, досадни, много рядко мили и те страшно ме възмущаваха. Бях сигурна, че и на английските пациенти им се подиграват по същия безмилостен начин, срещу който единствената противопоставима реалност бе да произнасят тяхното безупречно, по италиански красиво и галещо центровете на Брока и Вернике „л”.

Бях сигурна в английските пациенти, така, както бях сигурна в себе си. И те победиха. Станаха мъжкари, въпреки нежната артикулация на тяхното незабравимо ласкаво и тачено от мен като сълза „л”.

Дъщеря ми също имаше проблеми с „л”-то и „р”-то, но ги оправи още в детската градина – де тоя късмет при нас, останалите пациенти на милата облещена от удоволствие Камелия. Но така било писано или произнесено – не знам, едно от двете, а може и двете накуп като често срещани докторски грешки.

На докторите няма да простя, че аз имах един говорен дефект, а английските пациенти – друг, няма да им простя до гроб, защото във безвремието на времето осъзнах, че е много по-важно да произнасяш правилно „лъв”, отколкото „тигър”. А последното беше beyond the doctors’ comprehension.

Както и да е.

Сега всички ние говорим правилно и пожелаваме на децата си да попадат на истински лечители, които да се грижат и бдят над тях, защото в началото бе словото. А със словото – и произношението. Прононсираното произношение.